ВЕЛИКИЯТ ИНКВИЗИТОР
Сдружение "Театър Сълза и смях - 2009"
по Ф. М. Достоевски, драматизация- ВЕЛЬО ГОРАНОВ
Постановъчен екип:
постановка: БОРИС РАДЕВ
сценография: ВЕЛЬО ГОРАНОВ
костюми: БОРЯНА ГОРАНОВА
музикално офромление: РАДОСТИН РОБЕВ
снимки на: ИВАН ДОБРОМИРОВ
участват: ВЕЛЬО ГОРАНОВ, НИКОЛАЙ ТОДОРОВ И ЖАН ИЛИЕВ
БЛАГОТВОРИТЕЛЕН СПЕКТАКЪЛ:
Другите за нас
Актьорската класа на Вельо Горанов блести в „Сълзата“
Вестник "Животът днес" брой 34 Сетива
Румен ЛЕОНИДОВ
Най-великият български мим отново проговори – така театралните среди едновременно откликнаха на новината, че Вельо Горанов не само е оглавил театър „Сълза и смях“, но е решил да изживее на сцената най-тежката роля в живота си, но не чрез любимите му говорещи жестове и пластични движения, а през мощния монолог на един висш представител на средновековната Инквизиция. Това, че Горанов е свалил характерната за всеки мим маска на безмълвник, е само външната, формалната страна на неочаквана новина, изненадата обаче не е в това, че е решил да говори пред публиката, а в това какво изговаря пред нея. Защото огнените думи, които излитат като мълнии от устата на героя му – Кардинала на Севиля и Велик инкзивитор, не са от нашумял наш или вносен автор, а са изречени от руската словесна камбанария, наречена Фьодор Михайлович Достоевски. „Великият инквизитор“ е най-известната глава от романа „Братя Карамазови“, в която Исус Христос слиза от небето, смесва се с изтръпналата от страх тълпа и съживява в храма едно мъртво момиченце. Веднага е арестуван, хвърлен в окови в тъмницата на Светата инквизиция и подготвен да бъде изгорен на кладата както други стотици еретици.
Останалото не може да се разкаже, нито преразкаже – близо час публиката немее и не смее да мръдне, за да не скръцнат издайнически изтърканите седалки – разтърсващият монолог на висшия сановник, който сипе обвинение след обвинение срещу своя Бог, имат хипнотично въздействие. Вельо Горанов изважда от магмата на този вулканичен текст разтърсващите истини за вярата и за църквата, за свободата и за хляба, който предпочита тълпата, за смъртта, от която още никой не се е оплакал, за разлика от живота, от който повечето от нас се жалват... Героят на Горанов преминава от мания в духовна депресия и от депресия в мания за величие, самият Инквизитор на сцената се мята от профил в профил – ту се притичва през сцената като зловеща, но енергична старица, ненавистна вещица, ту възприема участта на невинна жертва, която трябва да бъде изгорена на собствената си клада. Убиецът плаче, а жертвата – Исус – страда. Безмълвно, досущ като мим, който е онемял завинаги от човешката низост и нечовешката жестокост на стражите на вярата в човека.
Освен актьорската класа на Вельо Горанов, който 11 години мисли и премисля текста на Достоевски, за до го доведе до сценичен блясък, за мощното въздействие на този спектакъл има заслуга и простата, но функционална сценография, плод също на фантазията на Горанов, както и ненатрапчивата, но прецизна режисура на Борис Радев. В залата избухват зловещите, но мащабни музикални мотиви на Вагнер, подбрани от Радостин Робев, като на тях е противопоставил човеколюбивото музициране на Моцарт. Димитър Иванов и Жан Илиев отлично партнират на Горанов, а костюмите на Боряна Горанова не само вярно пресъздават епохата, но в края на спектакъла сякаш заживяват собствен сценичен живот – особено на фона на оголеното, но младежко тяло на 66-годишния актьор.
Казват, че преди години Горанов е изживял подобна драма. Сигурно. Но за да изиграеш така неистово трагедията на Великия инквизитор, освен че е нужно да усещаш духовната материя на Достоевски като своя, трябва и да владееш до съвършенство магията, която излъчва всеки велик актьор. Който иначе не става за инквизитор.